Преди няколко дни пътувах с автобус 29 от Кичука към Тракия
След няколко спирки се качи възрастна жена, която си беше забравила картата в къщи. Бързаше за някъде, така и не разбрах за къде.

Липсата на карта, така разгневи кондукторката, че тя настояваше рейса да спре и жената да слезе, още преди да сме стигнали следващата спирка.

Билета на жената беше платен и тя продължи своето пътуване. Тя беше толкова изненадана и трогната, че това ме накара да се почувствам неловко, глупаво, дори леко засрамен. Благодари за „човещината“….

Единственото което можах да и кажа е, че ако човещината днес струва един лев, от обществото ни има огромен проблем!

До там ли се докараме?!

Дойде мойта спирка… Слязох от автобуса, махнах маската и си поех въздух, но гърлото ме стягаше…

България е моята родина и никога не съм искал да я напусна, но също така не искам, аз и децата ми да живеем в държава, в която постъпка струваща един лев се определя като „човещина“…

Истината е, че няма как да очакваме промяна, ако ние самите не се променим!

Психолог, психотерапевт Иван Власев